Оптимист съм, че България ще се оправи. Ще трае дълго, но ще се оправи.     |
__ 1 __
27/01/23
17:04:54 |
В колко роли сте в момента?
- В момента играя в 3 представления. Не са много. Било е и по-зле.
Но с времето това вече не ме интересува толкова, не ме блазни да участвам в много неща паралелно, защото имам чувството, че малко повече трябва се концентрирам в едно нещо. Макар че, като погледна, аз пак много се движа. Явно имам нужда, но не е така както преди.
Преди възприемах това непрекъснато присъствие навсякъде като предизвикателство, нещо като спорт - и това мога, и това мога. Но вече ми се вижда просто излишно.
Филмът "Сенека" на режисьора Робърт Швентке ще бъде представен след месец на "Берлинале". Каква е ролята ви там и за какво е филмът?
- Филмът разказва за Сенека и последните му дни.
Това е филм за състоянието на света в момента, един доста мрачен филм, разказан с много крайни средства. Но както винаги, когато става дума за Сенека, става дума, и за отношението между мислител, артист и власт. Сценарият е написан от самия режисьор заедно с негов съавтор.
Сенека се играе от Джон Малкович - той изнася този филм на гърба си. Говори непрекъснато. Сенека говори. Чрез говорене се самоубива или се докарва до ситуацията, в която дори и да се самоубие не може.
Аз лично не бях гледал такъв филм. Режисьорът ми го показа на една малка прожекция и съм доста впечатлен. Не защото аз участвам, просто защото такъв жанр още не бях виждал. Заснет е и от много добър оператор - Беноа Деби, който работи с Гаспар Ное.
Вашата роля каква е?
- Аз съм т.нар. освободен роб на Сенека, неговият най-близък привърженик и последовател; човек, който се грижи за него. Във филма Сенека е написал една пиеса, която той иска да представи на своите приятели - римските патриции, които е поканил във вилата си.
В пиесата във филма аз играя единия от двамата герои - Атреос. Пиесата малко напомня "Тит Андроник" на Шекспир - такива зловещи неща се случват.
Кое всъщност е особеното в жанра на филма, за което споменахте?
- Хем е литература, много силна литература, много се говори. Безкрайни монолози. И всичко е леко театрално, а пък е кино, и то много мощно кино.
Прочетох, че този филм е около един цитат от Сенека: "Ако не знаеш кое е твоето пристанище, за теб няма попътен вятър." Кои са вашите пристанища?
- Винаги съм си казвал, че където и да съм, аз съм временно там. Тоест може би съм чакал, както каза Сенека, попътния вятър, който да ме отведе някъде другаде. Но в момента моето пристанище съм аз, аз съм си пристанище. И близките ми хора.
А как се определяте? Живеете в Германия, имате гражданство, но сте и българин, и евреин?
- Аз не се замислям за тези неща.
Помня, че когато се откриваше "Берлинале" и поех ангажимента да направя този акт (Финци водеше откриването на 70-ото издание), коментарите в България бяха малко в посока, че съм родоотстъпник.
Това не е вярно, аз винаги казвам, че идвам от България, винаги. Тогава си спомням, че казах следното: да, аз не съм български актьор, просто, защото не е така. Защото аз станах актьор в друга ситуация и на друго място, но това няма никакво значение. Какво значение има какъв актьор си? На мен ми е малко трудно да работя с такива постулати като гордост.
Изпитвам гордост единствено от двете си деца, ако в нещо успеят. Тогава бих изпитал т.нар. гордост. Иначе за себе си не мога да се гордея, не.
Как избирате проектите, в които да участвате. Снимате и в България?
- Вече се случва така, че на мен ми се предлагат неща, които се предполага, че аз бих могъл да приема. С течение на времето съм си създал и позиция това харесвам и това не харесвам поради характерността ми. Така че, общо взето, не избирам нещата, те избират мен.
И в последно време повече ме интересува това с кого и колко време ще прекарам заедно. И не искам да го прахосвам това време. Разбира се, бил съм и в ситуация, в която е трябвало да направя нещо, без то толкова да ме е въодушавявало, просто защото трябва да печеля.
Аз не мога друго да правя, освен да съм актьор. С това си изкарвам прехраната. И гледам на това като на професия, с която да живея. Далеч съм от това да говоря, че ми е страст, че ми е единствена. А и е нещо, с което горе-долу мога да се справям.
Каква компания бяха Джон Малкович и Джералдин Чаплин в "Сенека"?
- Ами, много, много добра компания, много добра. Особено Джон. Понеже той идва от театъра, сред съоснователите е на прочутия театър Steppenwolf в Чикаго, където между другото има и българин - Ясен Пеянков.
Джон Малкович има друга професионална етика, ако има такова нещо. При всичките количества текст, които трябваше да изговори, той беше много точен партньор за всеки от нас. Няма значение към кого трябваше да бъде насочена камерата, той беше там. И отначало до край само заради един поглед, ако камерата трябва примерно да вземе поглед от някой актьор, той стоеше там.
Джералдин Чаплин е дама на близо 80 години - като струнка на 40 градуса в пустинята - снимахме в Мароко месец и половина. Много мила, много симпатична, грижовна към другите. Професионализъм.
Преди време казвате в интервю, че за съжаление в България има много малко професионализъм в много сфери?
- Да, има много, много дилетантизъм. Нямам друго обяснение, като се оглеждам наоколо. Или ако не дилетантизъм, то е липса на отношение към свършената работа.
Минавам с таксито на път от летището и виждам един боклукчийски камион и двама души вършат своята работа, изпразване на контейнери и контейнерите ги бутат на улицата. А то не е кой знае какво усилие просто да преместиш с 20 см и да вкараш нещата в ред. Не. Мятат ги...
Отношението липсва. Не знам къде е отишло това, къде се е изгубило.
Но виждаш и малки оазиси и си казваш, значи е възможно. А защо не могат другите?
Какви са впечатленията ви? Обикновено през януари е точката на надежди, че нещата могат да са по-различни, по-добре, че по-добре ще ги организираме или променим. В същото време влизаме отново в година на война, на политическа криза в България...
- Как ми изглежда България? Аз лично смятам, че България, както се казва, ще се оправи. Ще трае по-дълго, но тук също нещата ще се оправят. Няма как това да не се случи, защото поколението на тези политици, които дълго време влияеха на случващото се, просто няма да съществува.
Разбира се, те са възпитали едно следващо поколение, което може би още известно време ще иска да пречи, но и това ще отпадне. Аз в това отношение - не знам защо - съм оптимист.
Все пак капитализмът ще свърши работа в България. Ние сме една икономика, която явно, както разбирам, се развива много добре в момента. Това ще даде някакви рамки на движение на това общество и в един момент нещата ще се променят.
И ще трябва постепенно да се отървем от всички рецидиви и всички спънки от морален характер.
Настроен сте оптимистично, но реакцията може да бъде - понеже идва от време на време и затова му се струва по-възможно?
- Да, разбира се. Това е една много характерна черта на нашия народ. Населението да се оплаква. Някой отвън трябва да дойде. Това мистично, понеже говорихме за мистика, това мистично "те"! "Те" ще направят еди-кое си!
Много е лесно да си жертва. Това е по-лесно, отколкото да си деен. По-лесно е да си жертва, защото тогава може да се къпеш в своето самосъжаление и да си казваш, че животът не зависи от теб. Всички наоколо го разрушават моя живот. Това е по-лесната позиция.
Нека малко да погледнем какво става наоколо. Толкова хора са вторачени в малкото си, в бита си, който не е лесен, сигурен съм, но никъде не е лесен. Между другото, германците също много обичат да се оплакват, но на друго ниво.
Макар че нека да кажа: Берлин не е Германия. Берлин все пак е един по-свободен град, по-либерален, по-артистичен, с много въздух, с много пространство. Но малко като мръднете из страната, започва т.нар. еснафско мислене. Не само в Германия, във Франция не е по-добре. И там съм живял известно време и мога да ви кажа, че не е кой знае каква голяма разликата. Ако не е Париж.
Но мисълта ми е за това, че ние трябва да започнем да се съотнасяме към останалия свят, за да разберем, че не сме чак толкова на дъното и че с малко усилия трябва да си променим отношението към живота. Генерално ние можем да свършим това, което трябва да свършим.
Днес казвам това, но довечера може би пак ще ядосам само защото ще изляза на улицата и пак ще видя сгради с различна изолация, в различни цветове, с едно безотговорно отношение към цялото...
Изключителен антагонизъм. Приятел съществува само тогава, когато двама са на едно мнение. Е, не е така.
Между другото, излъчи ли се тук "Баншите от Инишерин"? Този филм започва с "Полегнала е Тодора". Никой не го спомена.
Аз вече не мога да слушам фолклор, защото с това ни мъчиха за съжаление толкова години. Поне цялата ми младост премина с радио "Хоризонт" и с народна музика. И колкото и да е красива, в един момент, когато това всеки ден го слушаш, става ти, как да кажа - байгън. И аз знам колко красиви песни има, колко интересна музика има, какви ритми и т.н., това всичко ми е ясно, знам го това.
И когато гледах този филм и това прозвуча от екрана в този съвсем различен контекст, и си казах "Какво нещо!". Значи можем да бъдем част от цялото.
Да кажем, че "Баншите от Инишерин" е последният филм на Майкъл Макдона. Вече получава награди и номинации. Започва с кадри, може би от Ирландия - измислен остров, и българската народна песен. Което първо наистина те кара да се чудиш дали не гледаш нещо друго. Но да, в контекста всъщност стои много адекватно. След това прочетох, че всъщност е търсена музика от различни държави за филма.
Да и той отваря филма си с българска песен. Това е една зашеметяваща картина в началото и аз много се заслушах. Но контекстът беше различен.
Значи дайте да се вкараме в един по-голям контекст, да се вкараме в голямата картина, да спрем да мислим дребнаво! Някакви кавги и кой какво казал и байраци да се веят.
|
| Самуел Финци отговаря на Макс Фриш |
__ 2 __
24/05/23
22:31:43 |
✔️ Не мога да простя нежеланието да знаеш.
✔️ Кичът е еднопластово предизвикване на емоция.
✔️ Трябва да се прицелим в сърцевината на злото, а не просто да сечем политически глави.
✔️ Нямам надежда, че този свят ще оцелее. Опасявам се, че това общество няма да го бъде.
✔️ Възможно е театърът да се превърне в бягство от свръхроботизирания свят - в някакъв подслон на човечността.
Позволете ми като героя ви Дов Гринщейн да обърна всичко с краката нагоре и да започна отзад напред. Последният раздел от Въпросника на Фриш е посветен на старостта и смъртта. Кога човек разбира, че е остарял?
- Моята хипотеза е, че старостта идва, когато човек започне да се замисля за края. Защото в живота има две драматични събития - раждането и смъртта. Това са двете крайни точки, между които се лашкаме. Всичко, разположено между тях, е игра. Обострена или ленива, с повече или по-малко обрати, но в крайна сметка винаги ограничена между началото и края. Налага се да се вместим в тази драматургия с ясното съзнание, че накрая така или иначе завесата пада. Ако не падаше, то представлението, наречено живот, би било безкрайна, протяжна скука.
Смятате ли, че човек може да има втора родина?
- Изразен в години от моя живот, резултатът България - Германия е 23:34. И веднага ще ви цитирам Хайнер Мюлер, който казва, че родината е там, където си плащаш сметките. Разбира се, има едно място, където сме родени и с което оставаме завинаги свързани.
Но човек е адаптивен. И точно адаптацията към нови условия е начинът да се променя и развива, а не да живее в черупката на миналото. Няма защо да се кълнем във вярност към миналото и родината. Те са си в нас. Няма къде да избягат.
От коя надежда се отказахте вече?
- Да ви кажа, нямам надежда, че този свят ще оцелее. Опасявам се, че това общество няма да го бъде. Рано или късно ще се приключи с нас. Но се надявам да не е скоро и поне тези, които обичам, да останат непокътнати. Мисълта за края на света не ме натъжава особено. Приемам я като даденост. Всичко, което се е появило, в един момент изчезва.
Ако си психически здрав човек обаче, трябва да живееш. Искаш да живееш. Още повече че живеенето е интересно занимание. Много любопитни неща се случват напоследък. Особено с развитието на Chat GPT. |
| Самуел Финци отговаря на Макс Фриш |
__ 3 __
24/05/23
22:32:35 |
✔️ Не мога да простя нежеланието да знаеш.
✔️ Кичът е еднопластово предизвикване на емоция.
✔️ Трябва да се прицелим в сърцевината на злото, а не просто да сечем политически глави.
✔️ Нямам надежда, че този свят ще оцелее. Опасявам се, че това общество няма да го бъде.
✔️ Възможно е театърът да се превърне в бягство от свръхроботизирания свят - в някакъв подслон на човечността.
Позволете ми като героя ви Дов Гринщейн да обърна всичко с краката нагоре и да започна отзад напред. Последният раздел от Въпросника на Фриш е посветен на старостта и смъртта. Кога човек разбира, че е остарял?
- Моята хипотеза е, че старостта идва, когато човек започне да се замисля за края. Защото в живота има две драматични събития - раждането и смъртта. Това са двете крайни точки, между които се лашкаме. Всичко, разположено между тях, е игра. Обострена или ленива, с повече или по-малко обрати, но в крайна сметка винаги ограничена между началото и края. Налага се да се вместим в тази драматургия с ясното съзнание, че накрая така или иначе завесата пада. Ако не падаше, то представлението, наречено живот, би било безкрайна, протяжна скука.
Смятате ли, че човек може да има втора родина?
- Изразен в години от моя живот, резултатът България - Германия е 23:34. И веднага ще ви цитирам Хайнер Мюлер, който казва, че родината е там, където си плащаш сметките. Разбира се, има едно място, където сме родени и с което оставаме завинаги свързани.
Но човек е адаптивен. И точно адаптацията към нови условия е начинът да се променя и развива, а не да живее в черупката на миналото. Няма защо да се кълнем във вярност към миналото и родината. Те са си в нас. Няма къде да избягат.
От коя надежда се отказахте вече?
- Да ви кажа, нямам надежда, че този свят ще оцелее. Опасявам се, че това общество няма да го бъде. Рано или късно ще се приключи с нас. Но се надявам да не е скоро и поне тези, които обичам, да останат непокътнати. Мисълта за края на света не ме натъжава особено. Приемам я като даденост. Всичко, което се е появило, в един момент изчезва.
Ако си психически здрав човек обаче, трябва да живееш. Искаш да живееш. Още повече че живеенето е интересно занимание. Много любопитни неща се случват напоследък. Особено с развитието на Chat GPT. |
|
